АРУКО

Начало » За нас » нашата мотивация » Димка Гочева

Димка Гочева

Димка Гочева

Моят отговор на въпроса “Защо участвам в АРУКО?”

 

Нека да започна с това, че моят отговор на въпроса “Защо участвам в АРУКО?” ще бъде първо отговор на въпросите “Защо години наред се надявах все някога да създадем такова нещо?” и “Защо бях сред инициаторите и учредителите на АРУКО?”.

По някакво стечение на събитията на учредителното събрание на нашата Асоциация на 8 март 2005 г. станах и нейна “кръстница”, защото името, която тя прие, бе предложено от мен.

Та, като човек, който не само бе сред създателите, но и сред онези, които наименуваха нашата Асоциация, нека да обясня защо тя беше наречена “Асоциация за развитието на университетското класическо образование”.

Да вървим по ред.

Първата дума е ясна: “асоциация”, сиреч свободно сдружение на колеги, които имат сходни идеи за съвместна бъдеща работа.

Втората дума е ключова: “развитие”. Да, тъкмо развитие е потребно според мен, не само на класическото, но и на цялото хуманитарно образование. След кошмарния ХХ век, когато човечеството преживя какви ли не зверства и при наличието на ядрени, химически и биологически оръжия, с които за броени дни може да бъде унищожено всичко живо на нашата планета, за мен е несъмнено:

крайно време е хуманитарните науки да станат по-човечни.

Хуманитарните науки и особено класическата филология като знание за онези времена и места, в които се е родил европейският дух, в началото на ХХІ век не могат да си позволят самодоволното самолюбуване и чувството на самодостатъчност, каквото не рядко се излъчва от съвкупните дисциплини, изучаващи античността (сиреч така нареченото Altertumswissenshaft). И от онези техни продукти, обективирани – да речем – в книжни издания от ХІХ, а и от ХХ век, а и в маниера на изучаване на класиката в образователните институции. Благоговейно-музейното съзерцание на класическата античност, достигано чрез “овладяването на знанията” за нея, е свързано с едно приятно, но себично наслаждение. С гъдела на суетното превъзнасяне, че ето на, видите ли, ние, хората, които повече или по-малко професионално се занимаваме с античността, чрез това достигаме до един несъмнен духовен аристократизъм.

Обаче, не можем да си затваряме очите за това, че пред нас – хората, които изучават, преподават или изследват античността, – отдавна стоят най-малко два снопа от въпроси.

Първият от тях е за миналото. По време на четирите семинара в Централно Европейския Университет в Будапеща, в които участвах през 2002 и 2003 г., няколко пъти чух ректора на университета проф. Йехуда Елкана, който като дете е надживял Холокоста, да пита: “Защо след изключителния напредък на науката и знанието, и особено на хуманитарното познание през ХІХ век, все пак през ХХ век се случиха двете ужасни световни войни? Защо бяха избити милиони хора?”. За всеки религиозен човек е ясно като бял ден, че грешният човешки род никога няма да бъде променен само чрез науката, знанието, познанието и образованието. И все пак, за мен поне е несъмнено, че това не е нито основание, нито оправдание за нас за пълен отказ от опити за тяхното подобряване.

Напротив, трябва да полагаме големи духовни старания за развитието им.

Вторият грозд от въпроси е за бъдещето. Чувала съм ги многократно от естонския социолог на образованието Волдемар Томуск, който е мениджър на Програмата за подкрепа на висшето образование в Институт “Отворено общество” към ЦЕУ Будапеща. Кой наивник може да си позволи глупостта да вярва, че в съвременното глобализиращо се общество класическото хуманитарно образование може да се съхрани, без да се измени? Не е ли напълно заслужена маргинализацията в обществото и пауперизацията на т.нар. хуманитари, особено от бившите соц страни, щом голяма част от тях искат да продължат да работят както в социалистическото безвремие?
Нека да дам няколко примера за възможните насоки, в които може да се търси развитие. Във всички тях нашата Асоциация може да започне да разработва едни или други проекти.
1. Например по отношение на учебния план и на дисциплните, които се изучават в класическа филология, но и в другите хуманитарни специалности. Освен традиционните филологико-исторически курсове, биха могли да се разработят спецкурсове и спецсеминари с антропологически, социологически и политологически профил. Вече има колеги, които са с много голяма степен на подготвеност за предлагане на курсове като например: “Законът и държавата в “Законите” на Платон”; “Политическите схващания на Аристотел и неговата критика на Платоновата идея за полиса”; “Философстването за човека и полиса при софистите и Платон”; “Платоновото разбиране за човека и полиса в “Държавата” – протоидеология на затвореното тоталитарно общество или философска утопия”; “Актуалната значимост на Тукидидовата “История на Пелопонеската война” (първият текст в историята на човечеството, който дефинира какво е демокрация, какви са белезите на отворения и затворения полис и т.н.), “Римската теория на държавата и правото”, “Ренесансовата концепция за човека”. И т.н. По някои от тези теми вече са предлагани спецкурсове.

Херодот например може да бъде прочетен и преподаван като първия автор в историята на човечеството, който е разсъждавал върху мултикултурализма, а Тукидид може да бъде анализиран като най-добрия античен гръкоезичен автор, оголил същността на войната.

Вече имаме колеги, които са работили в тази насока и с тези автори. Една от възможните насоки за проектна работа на Асоциацията е разработването на такива нови курсове.

2. По отношение на “старите” класически дисциплини, които винаги са били в канона на специалността Класическа филология, може да се опитаме да разработим проекти с цел: да се обнови преподаването им и в него да се добави една нова тематична етическа, антропологическа или социална перспектива. Простичко казано, как всички тези класически гръцки и латински автори, които открай време се изучават, отговарят най-вече на въпроси като: Какво е човекът? Как трябва той да живее с другите? Кое е най-желателното благо в човешкия живот? Защо се случва войната?

3. По отношение на методите на преподаване споделям мнението на мнозина колеги, че лекционната форма в старата си монологично-еднолична форма е отчайващо овехтяла. Хубаво е, че има и упражнения и в почти всички дисциплини техният хорариум е равен на лекционните часове, но за някои от лекциите е желателно да се възроди и някогашното disputatio. Аз съм имала веднъж такъв курс с Доротея Табакова, два пъти – с Иван Христов, а миналата учебна година (2004/2005) – с Петър Рогалски. Особено двата курса, които водих съвместно с доц. Иван Христов върху книгите Делта и Ламбда на “Метафизика”, бяха непрекъснат диспут и взаимно контриране, но в крайна сметка, ако няма и такива форми и методи на преподаване, студентите ще си мислят, че са все още във времето, когато се казваше: “единствено правилното и вярното решение на въпроса е…”

Накрая най-важното. Нашата Асоциация трябва да се опита чрез работата си и евентуалните бъдещи проекти, в които тя ще се материализира, да разпространява следното убеждение: знанието за античността, освен всичко останало и най-прекрасно, което ние си знаем за него, е и удивително “релевантно” за модерните антропологически, екзистенциални и етически търсения и осмислянето на актуални социални проблеми. То е не само фундамент, положен в миналото и основата, без която не може. То очертава и хоризонт. То ни подсказва разбиране за много модерни проблеми. При това не само от национално и регионално, но и от глобално значение.
 
–––––––––––––––––––––––––––

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: