АРУКО

Начало » НОВИНИ » КОНФЕРЕНЦИИ » От Тива през Атина до Хадес (и обратно?) – с поздрав

От Тива през Атина до Хадес (и обратно?) – с поздрав

Архив

красивото оформление и рисунката на корицата и на този роман е на художничката Маргарита Дончена

От Тива през Атина до Хадес (и обратно?) – с поздрав

Новият (и всъщност очакван – ако не от дълго, то поне от известно време) роман на Яница Радева е своеобразно продължение на „Пътят към Тива“[1], доколкото отново разработва мита за Едип и неговите наследници. Романът се състои от парод, четири епизода, следвани от стазими, и екзод. Това изречение съдържа явно жанрово противоречие – за роман или за драма става дума? За роман, несъмнено, но неговата авторка, през сегментирането на текста по този начин, прави жест към трагедията, която пази най-ярките версии на мита за Едип. Тях произведението на Яница Радева по никакъв начин не конкурира, дори донякъде елегантно заобикаля, като представя случилото се в Тива след ослепяването на Едип до разрушаването на града от епигоните. Въпреки че, за разлика от „Пътвят към Тива“, в който се разгръща наистина по-неизвестен етап от историята (детството на Едип – след рожденото му и преди царското му пребиваване в Тива), тук все пак се засягат и далеч по-известни епизоди, като погребението на Полиник, осъществено от Антигона, но това си остава епизодично споменаване, макар в него да се споменава и самият Софокъл. И защото случилото се след „разкриването“ на Едип е действително по-популярно, този втори роман на Я. Радева в известен смисъл е по-митографски и херменевтичен[2], защото събира различните варианти за мита. Това обаче е една модерна митография, и романът е модерен роман, защото тук разказвачът не е просто „архивар“ на всичко, което се говори по дадена тема (и може сериозно да се различава помежду си – от детайлите до действията на основните персонажи и мотивите зад тях), а представя и осмисля случилото се полифонично и индивидуализирано, но и като единно. Затова и няма един разказвач, а трима (които превръщат епизодите повече в епически, отколкото в драматически; доминира монологът, а не същинският диалог, независимо че в началото на книжното тяло има – удобен и приобщаващ – дълъг списък на действащите лица).

И „в първо лице“ чуваме само гласовете на тези трима персонажи (два женски – на Исмена и на жрицата Манто, и един мъжки – на Агатон, военен и търговец, „редови“ гражданин, но съучастващ в съдбата на града, както е характерно за античния полис), и то вече от подземното царство. Те не просто правят „обзор“ на обществените събития, но споделят и моменти от личните си истории. Някои от тях са малко шокиращо пикантни, други – типично митологични: съдържат чудни моменти и разни превращения, при различна степен на божествена намеса (например: женски плитки стават не-безвредни змии, Исмена става Исмен…).

А всичко това превръща „Поздрави от Хадес“ в роман, който хем използва подход и модели, характерни за важна линия в съвременното писане, включително върху Античността[3], хем успешно изявява собствения почерк на авторката, която и сама участва някак полифонично в текста си, доколкото влиза в ролята и на поет в един от стазимите[4].

Да, стилът на Я. Радева е както разпознаваем, така и става все по-обработен и все по-увлекателно, но и деликатно вмъква в наратива отделни съвременни културни реалии, езикови образи и посоки на размисъл, защото не само за обстоятелствата около разказаните събития може да се приложат думите на Манто: „…времето беше такова, че и неочакваното беше естествено“ (с. 133). Те пророчески предупреждават за повторителност.

Да, поздравите и спомените от Хадес на моменти стряскат, на моменти са страстни, или пък показват неизвестното като привлекателно, но носят и определен оптимизъм: за откриването и оцеляването и на родовото, и на индивидуалното добро. На мен именно така – отново елемент от личен прочит – ми подейства достойната все пак смърт на Едип край Атина.

А в литературен план оптимистична е живостта не текста: макар да посочих, че формално той е повече епически, отколкото драматически, след като имах привилегията да прочета ръкописа преди година почти, сега сякаш си припомнях и текст, но и театър, и жива случка… А дали, въпреки привидния край на всички вплетени в него истории в биографии, тиванският цикъл на Я. Радева няма да се превърне някой ден в трилогия?

Яница Радева, „Поздрави от Хадес“, ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2020, 206 с.


[1]  Изд. „Парадигма“, С., 2017.

[2] Докато „Пътят към Тива“ създава първо впечатление за „по-авторски“ художествен разказ с антична рамка.

[3] Споделям само три лични читателски, не строго критически, асоциации: с две книги, говорещи „по античному“ и ретроспективно от Олимп/Хадес: Морис Дрюон, „Мемоарите на Зевс“, прев. А. Стамболова, 2010; М, Атууд, „Одисеята на Пенелопа“, прев. Д. Равалиева, 2006, и една без античесн фон, но по подобен на „Поздрави от…“ начин многогласна: Линда Ле, „Мъртво вълнение“, прев. Н. Венова, 2015.

[4] Да, стазимите, самостойните хорови песни (на хора, който остава неопределен, но така се затвръждава впечатлението за по-общо, а не подражателно придържане към трагическия жанр), са също полифонични и в по-голямата си част предлагат (кратки) цитати от Софоклови трагедии, дело на трима български преводачи – а така отново проличава и колко свободно и уверено Я. Радева познава българската рецепция на античното. 

НЕВЕНА ПАНОВА

Текстът е публикуван в бр. 28 на

Литературен вестник, 15-21 юли 2020


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: